Опознай своя град (Гренобъл)¶

1 Февруари 2026 (Димитър)

„Възходът” на Отец Дюма¶

С тази статия започваме търсенето на скритите бижута на Гренобъл. Защо Гренобъл, ще попитате — защото Пешачко е навсякъде! Заедно с мен и той обикаля пътеките тук вече 14 години в търсене на смисъл. Има емоция в това търсене, която ще се опитам да споделя с вас, с надеждата, че и вие ще се включите, където и да сте.

Гренобъл е средно малък град, сгушен в прегръдката на много планини. Тук разходката в планината е ежедневие (поне за някои от нас). Буквално от центъра на града човек може да започне изкачване, а като се върне, го чакат един куп малки — типично френски — ресторантчета, откъдето, пиейки по чаша вино с приятели, може да се наслаждава на хребета на планината, по който току-що е минал!

Но днес няма да направим това изкачване, а ще се насочим към три малки градчета на половин час разходка от Гренобъл: Meylan, La Tronche и Corenc. Нашият маршрут от 3,4 км минава и през трите. Тръгваме от Parc des Aiguinards — малък парк в Meylan. Тук сякаш всичко е малко, но поддържано с вкус. Прави ми силно впечатление, как Французите уважават традициите си и те са видни навсякъде — дори на места, до които е малко вероятно да стигнат туристи. А за мен този, някак непретенциозен, парк е от централно значение, защото тук играеха като малки момичетата ми, а сега като тийнейджърки, пак тук излизат с приятели.

Тръгваме по една велоалея по посока Гренобъл. Харесва ми, защото от ляво виждам стърчащите бели върхове на Chamrousse. Понякога, когато не съм на кеф, един поглед към тази величествена планина ми напомня колко малък съм и как трябва всеки миг да бъде изпълнен с търсене, а не с дефиниране. Завиваме в дясно и минаваме покрай малко стадионче, където винаги някой тича! След това има приятно изкачване и сме до един клуб с игрища за тенис и петанк. За Французите, разбира се, петанкът се е превърнал във въпрос на чест! А аз се шегувам с френските си приятели, че това най-вероятно е станало след 93-та — когато ги изхвърлихме от световното по футбол — просто е трябвало да се концентрират върху други спортове с топки (по мои наблюдения, Французите от моето поколение още помнят Костадинов по име!).

До игрището за петанк расте една „Смокиня за чужденци“. Казвам ѝ така, защото много рядко съм виждал французи да ядат от нея (а тя е огромна и прекрасна). Към края на лятото аз съм много често там — ям, а хората ме гледат! Това ми напомня как, като живеех в Швеция, пазарувах в един магазин, където имаше безплатни банани под една табелка Varsågod („заповядайте“) — взимах си, и там хората ме гледаха. Впоследствие понаучих малко шведски и видях, че с малък текст на табелката пише също Alla barn (което ще рече: „за всички деца“)! Такъв е животът ... най-вероятно и тук още не съм видял бележките под черта.

Малко след моята смокиня, на 50 метра от ляво се е скрил музеят Hébert (бившите къща и градина на художника Ernest Hébert). Това е едно прекрасно място, където човек може да остане сам със себе си — в спокойствие и уют, изолиран от забързаното ежедневие (снимката отляво е в градината на музея). Прекрасен пример как се пази паметта на една нация (забравих да спомена, вече сме в La Tronche)!

По пътя за Corenc минаваме до частна къща, в двора на която се намира едно от любимите ми дървета (снимката отдясно)! Ах как величествено и гордо се е изправило само (напомня ми за песента „Ден след ден” на Подуене Блус Бенд). Мисля че е Ливански кедър и е на над 200 години — видяло е двете световни войни, възхода и падението на идеите на Маркс (кой знае, може дори Френската революция да е видяло), а сега почти всеки ден гледа мен! Трябва някой ден да почукам на вратата и да помоля собствениците да ме пуснат за да го докосна (всеки луд с номера си).

Днес се разходихме трима: аз, дъщеря ми и една любопитна съседка (реших просто да залепя обява във входа и да видя кой ще дойде). Последната атракция на разходката беше изкачването на La montée du Père Dumas („Възходът” на Отец Дюма). Това е една стълба с 348 стъпала — съвсем не са много, но е стръмна и много нетипична. Дори няколко метра преди подхода ѝ, човек не може да предположи какво има там. Аз я катеря често и понякога виждам хора на по 65 години, които тичат до горе, слизат и пак се качват (в страхотна форма)! Трудно ми е да опиша колко мотивиращо ми действа това (разбира се и аз не им оставам длъжен, но аз съм 15 години по-млад). По средата на стълбата има вход на къща, която има и градина под уникален наклон (и хората си я обработват)!

След стълбите, се озоваваме точно до кметството на Corenc, което се помещава в нещо като старинен замък.

А иначе трудно мотивирам дъщеря ми да се качи повече от веднъж (аз я надъхвам, а тя ми се плези).

До скоро ...